1. Въвличане чрез собствената употреба

И двамата следват класическия модел на постепенно въвличане. Бъдещият организатор започва да употребява марихуана в ранна юношеска възраст и скоро след това да я разпространява сред връстниците си. Докторантското изследване сочи същото: наркоразпространителите употребяват наркотични вещества, социалният им кръг определя качеството и обема на престъпната им дейност, а въвличането най-често започва със задоволяване на собствената употреба.

2. Четири етапа на разрастване

В продължение на около десет години групата се разраства в четири етапа:

1. От уличен дилър до снабдител. Организаторът инвестира средно около 1000–1500 евро при отглеждащи в малки населени места, за да получава реколти от марихуана, урежда предаването извън населените места чрез мобилни приложения, превозва наркотиците в тайници, изградени в автомобилите му, и ги оставя на части в безлюдни тревисти места, откъдето дилърите му ги вземат по негови указания. Спира да продава на улицата и получава процент от печалбите на дилърите си.
2. Утвърждаване. Групата придобива свое наименование в престъпния свят, а водачът ѝ – няколко прякора. Той сменя част от първоначалните си дилъри и контакти, най-вероятно поради мнителност и предпазливост. „Дясната му ръка“ разпределя наркотиците сред уличните дилъри, държи склад („сташ хаус“) и сам продава на потребители.
3. Разширяване. Контакти в столицата и други градове, нови дилъри и амфетамини наред с марихуаната. Организаторът ограничава контактите си с хора извън организацията и ги прехвърля на подчинените си. Тогава конкурент подава информация на полицията за гараж, в който се съхраняват наркотиците, защото групата вече заема твърде голям дял от местния пазар.
4. Под натиска на полицията. Когато групата става обект на активна оперативна разработка, организаторът спира да използва мобилния си телефон и напуска града за дълго, а снабдяването – вече и с MDMA – продължава чрез „дясната му ръка“. Складът е заменен с множество тайници, един от които в автомобил, а организаторът добавя документни измами чрез фирми и фиктивни фактури.

В крайна сметка двамата са задържани при две отделни специализирани полицейски операции и осъдени за наркоразпространение.

3. Структурата

В най-разгърнатия си вид групата има ясно разделение на ролите:

• Организатор: ръководи и организира групата, финансира я и я снабдява с наркотици.
• „Дясна ръка“: разпределя и пренася наркотиците, снабдява дилърите и съхранява количествата на едро.
• Разпределители и основен дилър: втори разпределител и основен наркодилър, първи по продажби.
• Отглеждащи: хора в малки населени места, които отглеждат марихуана за групата.
• Улични дилъри: най-ниското ниво, което се снабдява от тайниците по указания.
• Семеен кръг: партньорката и родителите на организатора, въвлечени в разпространението, а по-късно и в документни измами и икономически престъпления; по оперативни данни те не допускат външни хора в схемата си.

4. Навици за сигурност, усвоени на практика

Организаторът усвоява предпазните си мерки емпирично:

• работи само с доверени хора;
• крие от подчинените си всичко, което не ги засяга пряко;
• системно се изолира от средите на ниско ниво, където най-лесно би могъл да бъде предаден;
• под натиска на разработката изоставя телефона си и „изчезва“ от града, докато дейността продължава чрез „дясната му ръка“.

5. Решаващият разрив: единият спира употребата, другият – не

След като трайно се ангажира с разпространението, организаторът спира да употребява наркотици. „Дясната му ръка“ не успява да го направи и това застрашава както собствената му дейност, така и тази на приближените му. Когато употребата му се засилва след раздялата на родителите му и след сериозни загуби от инвестиции на пари от престъпна дейност, организаторът го определя като неконтролируем и опасен за организацията и свежда отношенията им единствено до снабдяването му с наркотици. „Дясната ръка“ не предприема контрамерки и продължава да се отнася към него като към близък приятел.

Пътят на организатора показва трайна възходяща градация: от наркопотребител, през употребяващ наркодилър, до ръководител на престъпна организация, който използва наркотичните вещества за задоволяване на другите си потребности, но вече не за собствена употреба.

6. Два типа наркоразпространители

Двамата съответстват на двата типа, разграничени в докторантското изследване:

• Класическият наркодилър (организаторът): избира разпространението като основен способ за задоволяване на потребностите си и изгражда върху него престъпната си кариера. Находчив и инициативен, емоционално стабилен и самоуверен, с трайна, но добре премерена склонност към риск и изразен макиавелизъм. Наркотиците се превръщат в инструмент за пари, власт и признание, а не за лично удоволствие.
• Разпространителят – потребител („дясната ръка“): средна и дори ниска самоувереност, известна емоционална нестабилност, изразена манипулативност и по-ниски враждебност, агресивност и склонност към риск. Той никога не поставя бизнеса над приятелството им и не се опитва да поеме контрола дори когато организаторът му е делегирал почти цялата дейност. Наркотиците остават за него и средство за разтоварване от стреса.

Конструктите на тъмната триада – макиавелизъм, нарцисизъм и психопатия – са релевантни за тези извършители, но не бива да се прилагат директно; всеки от тях трябва да се интерпретира индивидуално. Изводът на изследването: наркоразпространението е сфера за изява на личности с изразени макиавелистични нагласи, висока самоувереност, психопатни наклонности и склонност към риск.

7. Наказанията за притежание засилват усещането им за недосегаемост

За близо единадесет години полицията документира дейността на организатора три пъти, всеки път само за притежание. Той получава глоби и други наказания, но никога ефективна присъда, докато живее далеч над официалните си доходи – луксозни почивки, автомобили и имоти, при официална работа в бензиностанция, а в годините преди последното задържане – без работа.

Погледнато през модела „полза – загуба“, наказанията са цената на стандарт на живот, който иначе не биха могли да си позволят. Те само потвърждават превъзходството им и ги убеждават, че винаги ще преминат наказателноправната проверка като притежатели, маскирайки реалната си роля на разпространители. Така неефективните наказания за притежание стимулират дейността им.

8. След задържането: проблем с идентичността

Нито един от двамата не прекратява престъпната си кариера по собствен избор. Тъй като започват още като юноши, прякорите, приятелският кръг, взаимодействията и образът им са изградени около наркоразпространението и не оставят друга доминираща его-идентичност. Успешната им реадаптация зависи от това дали ще приложат същите организационни и социални умения в законна дейност – организаторът например като корпоративен мениджър – и от собствените им нагласи след изтърпяване на присъдите.

1. Три начина за преминаване на границата

Българо-турската граница минава през пресечения терен на Странджа и Сакар, където противодействието наподобява бойни действия в планина: конвенционални сили срещу партизански тактики. Групите използват три способа:

1. Самостоятелно, с навигационни приложения. Мигрантите преминават сами, с телефони без връзка или с VPN, по маршрути, предавани от една група на следващата, и следват инструкции във военен стил, като „върви през нощта, почивай през деня“. Един от тях поддържа връзка с координатор – чужденец, който урежда следващите стъпки с местните контакти. Това е най-опасният способ, често избиран от хората с малко средства, и на този етап нерядко има загинали мигранти.
2. С водач („койот“). Водач, който познава сигурните и уязвимите участъци, води групата и я предава на шофьорите; групите с жени и деца понякога се укриват при местни жители или в изоставени сгради. Някои водачи преминават нелегално само за да опознаят терена под ръководството на опитни инструктори.
3. През официалните гранични пунктове. Мигрантите се укриват в камиони, автомобили и автобуси. Много шофьори знаят за тях, но умисълът трудно се доказва, когато мигрантите са извън кабината; в един случай те ползват защитения с парола Wi-Fi на шофьора от скривалището си между колелата.

2. Моделът на конвоя

След преминаването почти всички вътрешни маршрути следват един и същ модел:

• Водещ автомобил: разузнава за полиция, предупреждава основния автомобил, поддържа връзка с по-високостоящите членове и навигира до мястото на разтоварване; понякога в него пътува и полеви капитан.
• Основен автомобил: превозва мигрантите и следва маршрута, съгласуван с водещия автомобил.
• Заден автомобил: тилово разузнаване срещу полицейско прихващане; полевият капитан може да пътува в него, защото това е най-сигурната позиция за бягство.

Разстоянието между автомобилите варира от няколко метра до интервали от 5 до 15 минути. Типичен курс – от турската граница до столицата или от столицата до румънската или сръбската граница – отнема пет до седем часа. Българските групи вече предлагат тази експертиза в агресивното шофиране и транспортната логистика и на други мрежи за каналджийство в Западните Балкани.

Цената личи по пътищата. 2022 г. е най-тежката година за българските правоохранителни органи от началото на воденето на статистика през 1942 г.: загиват повече от петима полицейски служители, повечето при операции срещу нелегалната миграция. Шофьорите често карат рисково с надеждата да изоставят автомобила с мигрантите и да избягат.

3. Шофьорите: най-търсената и най-лесно заменимата роля

Шофьорите са най-търсеният ресурс за лидерите на мрежите и ролята с най-нисък праг за влизане: набира се всеки, който може да кара и е готов да участва, независимо от националност, възраст или дори наличие на шофьорска книжка. Типичният шофьор е мъж на средна възраст с нисък социално-икономически статус или със зависимост към хазарта.

Общностите на употребяващи наркотици се превръщат в основен резерв. Тези шофьори са сред най-агресивните при полицейски преследвания, често под въздействието на стимуланти. Новобранец, направил няколко печеливши курса, може да стане „местна звезда“, а бързите пари превръщат квартали, села и кръгове на употребяващи наркотици или на комарджии в резерв за набиране.

Кариерната стълбица следва едно правило: „Колкото по-далеч си от мигрантите, толкова по-защитен си от властите.“ Добрите шофьори стават полеви капитани, а най-добрите – вербовчици или координатори с минимален контакт с мигрантите. Специализираните роли, като водачи, приемащи и лодкари, се заменят трудно, затова мрежите инвестират в тях и ги защитават.

4. Местни доставчици, чуждестранни клиенти

Мрежите функционират чрез два фактора:

• Местният фактор: престъпната инфраструктура в приемащата държава, която посреща мигрантите, превозва ги по вътрешните маршрути, укрива ги и ги доставя до изходната граница. Тя може да е изцяло местна, смесена или изцяло чуждестранна. Ролите варират от лидер, който стои далеч от мигрантите и може да ръководи и трафик на наркотици, през „генерал“, който управлява изпълнителите на терен и поддържа връзка с чуждестранната страна, мениджър – счетоводител – вербовчик и логистичен мениджър с легален бизнес като фирма за коли под наем, до вербовчици, полеви капитани, три вида шофьори, лодкари и водачи.
• Чуждестранният фактор: хора, свързани с мигрантите по култура, семейство или произход, които осигуряват клиенти и пари: главна връзка с доверени контакти с престъпни групи, междинни връзки – например в Турция, – които поддържат постоянен поток от клиенти, и счетоводител, който управлява преводите от банкови сметки, криптопортфейли или роднини.

Накратко, чуждестранният фактор търси услугата, а местният я предоставя. Плащането често минава през „хавала“: трето лице – гарант държи парите, докато услугата бъде изпълнена. В актуалните случаи в България доказателството е видео, заснето в крайната точка, което показва всички мигранти живи и здрави; след това гарантът освобождава средствата.

5. Легални бизнеси и служители във веригата

За разлика от кражбите или наркоразпространението, каналджийството неизбежно свързва много сфери на обществото с престъпния свят. Изследването посочва, наред с други:

• Фирми за коли под наем: наетите автомобили и автобуси се проследяват по-трудно от личните; някои фирми не проверяват кой наема и къде пътува, а други са създадени специално като параван, често без шофьорите да знаят.
• Подставени собственици: хора с нисък социално-икономически статус, на които се плащат малки суми, за да регистрират на свое име автомобили, телефонни номера, фирми или имоти.
• Паркинги за камиони: възли, в които мигранти се прехвърлят между шофьори и където циркулира информация за корумпирани фирми и шофьори, готови да участват.
• Служители на държавата: представители на политически партии, държавни служители и полицаи, които използват държавна власт за финансова или друга изгода; в един случай представители на чуждо посолство са хванати да превозват мигранти.
• Паравоенни групи и самоорганизирани доброволци: нерегулирани групи, обвинявани в малтретиране на мигранти и в подкопаване на авторитета на държавата.

6. Геополитическият фактор

Същите маршрути обслужват и хора с враждебни намерения. Докладът на Европол за тероризма от 2023 г. описва двама чуждестранни бойци терористи, задържани в Испания и Австрия през август 2022 г., които са влезли нелегално в ЕС от Турция през България и Западнобалканския маршрут. Част от преминаващите са бивши бойци от чужди армии или милиции, чиято реинтеграция е трудна дори без зли намерения. Терористични организации и радикализирани единаци използват ресурсите на организираната престъпност, за да проникнат скрито в Европа, което превръща каналджийството в стратегически инструмент на противниците.

7. Изводи за практиката

Изследването препоръчва:

• засилено международно сътрудничество и обмен на разузнавателна информация;
• целенасочени оперативни мерки срещу мрежите;
• преодоляване на социално-икономическите неравенства, които подхранват набирането;
• по-строг регулаторен надзор върху уязвимите сектори, като отдаването на автомобили под наем.

1. Извършителите идват от обществата, които атакуват

„Вътрешно породен“ се отнася до произхода на извършителите, а не до идеологията или организацията зад тях:

• В изследване на института „Клингендал“ за джихадистките терористи в Европа 211 от 219 души живеят в европейска държава; повече от една трета са родени или израснали там, а други живеят там повече от десет години.
• Според анализатора Питър Бърген всяка смъртоносна терористична атака в САЩ след 11 септември е извършена от американски гражданин или от лице с право на постоянно пребиваване.
• В собствения анализ на автора на инциденти с активни стрелци всички анализирани извършители в САЩ са родени и израснали в американското общество.
• Нападателят, убил 77 души в Норвегия, е гражданин на държавата, чиито граждани атакува.

2. Идеологическа и патологична мотивация

Според мотивацията си вътрешно породените извършители се делят на два типа:

• Идеологически мотивирани: водени от радикална идеология, насочена към въздействие върху широка аудитория; нападателят в нощен клуб в Орландо, убил 49 души, се определя като „войник на Аллах“.
• Патологично мотивирани: водени от лични отклонения като отмъщение, агресия или компенсаторна потребност от себеутвърждаване, власт и слава; в един случай съдебно назначена оценка, изготвена пет седмици преди убийствата, описва халюцинациите на извършителя.

На пръв поглед на втората група липсва политическият мотив, който изисква определението за тероризъм на Държавния департамент на САЩ. При по-внимателен поглед действията ѝ са насочени към властовата динамика на по-малка общност – училище, военна база или фирма, – докато идеологическите нападатели се целят в цялата политическа система. В радикализацията, мотивацията и изпълнението двете групи следват идентични модели.

3. Криминалното минало е често срещано

Данните на GLOBSEC за 76-имата души, участвали в терористични актове във Франция, показват:

• 38 имат криминално минало с предишни задържания и престъпления; 28 са осъждани преди 2015 г., а 27 са излежавали присъди;
• 15 са рецидивисти с многократни задържания;
• 16 имат криминални регистрации и са участвали в бойни действия в чужбина;
• 56% са безработни към момента на задържането, а за 63% средното образование е най-високата степен.

Тези данни съответстват на стандартния рисков профил, използван при конвенционалната престъпност, с едни и същи проблеми на социалната адаптация. Изключение правят цитираните нападатели – бели националисти: те имат постоянен доход и сами финансират себе си и атаките си.

4. Престъпността като форма на социална радикализация

Изследването разглежда ролята на престъпника като форма на социална радикализация: той насочва агресията си срещу най-слабите членове на обществото и отнема ресурси със сила, вместо да допринася и да бъде възнаграден за това. Сходен процес протича и в психиката на терористите, които виктимизират обществото от чувство за лична и идеологическа правота. Отвореният въпрос е последователността: дали неуспешната адаптация предхожда радикализацията, или радикализацията предхожда неуспешната адаптация?

5. Картечар или снайперист

Въпреки че двете заплахи следват идентични психологически модели, те изискват различни стратегии:

• Организираната престъпност: повечето извършители вече са известни на службите за сигурност и от години са част от подземния свят, затова държавата може да прилага драстични и безкомпромисни мерки срещу престъпните синдикати и фамилии – метафорично казано, картечница.
• Тероризмът: членовете му произлизат от по-чувствителни части на обществото и от по-законопослушни среди. Демонстрациите на сила набират нови членове и създават мъченици, които популяризират каузата, затова държавата трябва да действа с прецизността на снайперист – чрез разузнавателна работа, която нанася най-малко вреди на обществото, на рисковите групи и на невинните хора около тях.

6. Общият отговор

Свободната воля остава решаваща: дори в богатите социални държави има асоциални и маргинализирани хора, изложени на риск от вербуване от терористични групи и организираната престъпност. Изводът на изследването е, че общият отговор на двете заплахи зависи както от всеки гражданин, така и от държавата: противопоставяне на радикалните контракултури чрез закон, личен пример, усърден труд, състрадание, дисциплина и активно участие в обществения живот.

1. Психологическата твърдост е на първо място

Психологическата твърдост означава запазване на спокойствие и адекватно функциониране при силен стрес или опасност, дори при реална заплаха за живота. Тя е основният критерий, разграничаващ успешните от неуспешните кандидати при подбора в специалните сили на армията на САЩ. Добре обученият служител с отлични умения никога няма да ги приложи без самообладание и контрол над тялото, емоциите и психофизиологичното си състояние; старите воински традиции познават това като „мушин но шин“ – освобождаване на ума от гняв, страх и егоизъм.

Първата победа във високорисковата ситуация е над собствените страхове, разочарования и умора; едва след това идва победата над противника.

2. Първи принцип: възпитание в победа

Всяко тренировъчно занятие или тактическа задача трябва да завърши с успех. Целта е да се възпита – на когнитивно и на преживелищно ниво – увереността, че положените усилия винаги водят до успех въпреки трудностите и провалите. Така се поддържат мотивацията, фрустрационната устойчивост, решителността и самообладанието при мисии с различна продължителност и натовареност.

Когато обучаемите изпаднат в затруднение, инструкторите им дават варианти и свобода да изберат една от няколко успешни алтернативи. Дори в сценария да е заложен неуспешен вариант или подразделението да загуби връзка с командването, действията му трябва да доведат до успех в рамките на цялостния план. Принципът се основава на бихейвиористката теория на ученето: стабилните тенденции на реагиране се заучават чрез опита и могат да бъдат променени.

Подполковник Дейв Гросман описва метода: когато обучаемият се провали, той преминава през сценария отново, докато успее – така първо вижда пробива в бронята си, а после се научава как да го използва и поправи. Полковник Борис Дрангов го казва по-кратко: „Българският войник трябва да бъде учен да бие и да побеждава, а не да бъде бит и побеждаван.“

3. Втори принцип: отказ от смъртта

Никой тренировъчен сценарий не допуска служителят да бъде признат за мъртъв. Каквото и да е симулираното попадение или нараняване, инструкторът изисква от обучавания и екипа му да действат: долекарска помощ, евакуация или поне периметър за защита около ранения. Целта е смъртта да се отрече като допустим изход, за да не блокират страховете за собственото оцеляване мисленето и дори автоматизираните реакции в реален сблъсък.

Отказът и провалът в тренировка могат да бъдат поправени или порицани; смъртта – не. Служителите, които носят оръжие на всяка смяна, живеят близо до смъртта и привикват с нея, което отслабва естествените защитни механизми. Инструкторите не бива да позволяват тази близост да се превърне в приемане. Отговорът на Гросман към обучаем, който заяви, че е мъртъв, е, че няма позволение да умре: инструкторите обучават хората да живеят.

4. Трети принцип: планирана неизвестност

Опитът показва, че колкото по-сложна е задачата и колкото повече хора участват, толкова по-вероятно е нещо да се обърка. Затова инструкторите залагат в сценариите скрити усложнения – „подводни камъни“, – без да предупреждават обучаемите, и изискват от тях да ги преодолеят и да изпълнят задачата. С времето обучаемите свикват, че във всяко занятие ще има неизвестна трудност – както и в реалните операции.

Така се развиват вземането на решения, адаптивното мислене и оперативната самостоятелност, известна във военните доктрини като децентрализация на командването: подразделения, които познават целта и могат да действат както по план, така и самостоятелно. Същият принцип се прилага при катерачи и пещерняци – изкуствена неизправност във въжетата при спускане показва кой реагира най-бързо и адекватно под стрес и той става водач на групата.

Съветът на Дрангов към обучаващите: „Проверявайки всяка задача, създавай случки, задавай въпроси, за да приучиш офицера спокойно и бързо да посреща изненадата.“

5. Три правила за обучаемия

Изследването свежда принципите до три правила, които обучаемите трябва да усвоят като свои:

1. Който желае, печели.
2. Смъртта никога не е опция.
3. Подобри, адаптирай се, преодолей.

Обучението в такива условия поставя служителите пред силни, дезорганизиращи емоции още преди реалната мисия и им позволява да се упражняват да се справят с тях. Овладяването на тревогата, страха и паниката не е еднократен акт, но преживяването му в тренировъчни условия спестява усилия и ненужни отрицателни емоции. Близките на служителите разчитат те да се върнат живи и здрави, невинните разчитат на тяхната защита, а престъпниците – на техния провал.

1. Хищниците избират най-лесната цел

Изследването използва модел, който подполковник Дейв Гросман възприема от ветеран от Виетнам. Повечето хора са овце – мирни граждани без капацитет за насилие. Вълците са хищници с капацитет за насилие и без съпричастност. Овчарските кучета имат капацитет за насилие, но го използват, за да защитават другите. Моделът е условен и всеки може да се окаже във всяка от ролите в различни моменти.

Подобно на големите котки, които дебнат най-слабото животно в стадото, престъпниците наблюдават езика на тялото, походката, пасивното поведение и липсата на внимание към средата. Те търсят пътя на най-малкото съпротивление и си осигуряват всички предимства преди нападението: неосветена улица, слабо населена част от града или затворено пространство, оръжие, съучастници. Изследвания сред затворници показват, че когато се съмняват, че набелязаната жертва ще окаже съпротива или е въоръжена, те я пропускат и избират друга. Вълците не търсят битката – те търсят сигурната победа.

Основното препятствие е отрицанието – че вълци съществуват и че насилието присъства и в мирните общества. Според Гросман отрицанието убива два пъти: първо в момента на нападението, когато човек не е подготвен, и втори път след това – чрез шока, страха, безпомощността и срама. По думите на автора вярата в доброто не е защита, а надеждата, че нищо лошо няма да се случи, не е стратегия.

2. Цикълът НОРД: който го завърши пръв, поема инициативата

Всяко решение преминава през цикъла на полковник Джон Бойд „Наблюдение – Ориентиране – Решение – Действие“. В конфликт страната, която завърши цикъла първа, поема инициативата и принуждава другата да започне отначало. Наблюдението и ориентирането са най-важни, защото осигуряват информацията, върху която се вземат решенията; около 90% от информацията, която мозъкът използва, за да се ориентира, идва от зрението.

Силовите служители обикновено отделят по-голямата част от подготовката си за последната фаза – действието. Заплахата обаче трябва да бъде разпозната в зародиш, преди да са пострадали невинни; след като престъплението започне, защитаващият се действа в цикъла на престъпника. Инвестицията в наблюдение се отплаща като тази в разузнаването: по съотношението на Сун Дзъ – 100 унции сребро, похарчени, за да се спестят 10 000.

3. Ситуационната готовност и цветовият код

Ситуационната готовност е степента, в която представата на човека за средата съответства на реалността. Джеф Купър въвежда четирицветна скала на готовност; морската пехота на САЩ използва петцветен вариант:

• Бяло: спокоен, без да следи средата; сърдечна честота 60–80 удара в минута.
• Жълто: спокоен, но наблюдаващ; не е забелязал заплаха, но допуска, че може да се появи. Може да се поддържа дълго; 60–80 удара в минута.
• Оранжево: повишена готовност; умът планира как да противодейства на конкретна потенциална заплаха. Не може да се поддържа дълго; 60/80–115 удара в минута.
• Червено: бойно състояние, изпълнение на плана от оранжево; възможни са тунелно зрение и други ефекти на адреналина; 115/145–175 удара в минута.
• Черно: катастрофален срив на психическите и физическите възможности, обикновено когато човек се изправи пред заплаха, за която не е подготвен, и премине от бяло или жълто направо в черно; над 175 удара в минута.

Жълтото е състоянието, към което трябва да се стремим, и то трябва да стане втора природа. Прекалено дългото пребиваване в оранжево изтощава сетивата и води до прегаряне. Обратната крайност – рутината и прекалената фамилиарност със средата, например при ежедневно шофиране по един и същ маршрут – понижава вниманието дотолкова, че рязка промяна може да прехвърли човека от бяло направо в черно.

4. Бойното профилиране: основа плюс аномалия

Бойното профилиране идентифицира заплахите проактивно чрез анализ на човешкото поведение. То е част от програмата Combat Hunter на морската пехота на САЩ, създадена през 2007 г. с помощта на полицаи и специалисти по вътрешна сигурност, и се основава на шест области: биометрия, кинезика, проксемика, география, иконография и атмосферика. Изходната му точка е, че хората следват предсказуеми модели на поведение.

Който подготвя престъпление или терористичен акт, събира информация, избира лесна жертва и подготвя мястото – и това го отличава от хората, заети с ежедневието си. Наблюдаващият първо установява тактическата основа на средата: какво става тук, какви нужди задоволяват хората, кой присъства и как си взаимодействат. Всичко, което се отклонява от основата, е потенциална аномалия – от затворения код на тялото, безпричинното изпотяване или фиксирания поглед („target lock“) до шумна група пияни хора или младежи, застанали късно през нощта в неосветен парк, където не могат да бъдат заобиколени.

Методът се побира в едно уравнение: основа на средата + аномалия = решение. Практическо правило е „бойното правило на тройките“: когато поне три индикатора у човек или в част от средата не съответстват на обичайното, наблюдаващият трябва да вземе решение и да действа – освен ако заплахата е непосредствена и изисква моментална намеса.

5. Решение, действие и пряк контакт

Решението следва целта на човека: който иска да избегне заплахата, променя маршрута си; който цели да предотврати бъдещи нападения, търси пряка или непряка намеса. След всяко действие цикълът започва отначало.

Виктимологията показва, че решаващият момент е прекият контакт: дори правилно разпозната, заплахата може да бъде отблъсната само с нужните умения и средства и с готовността те да бъдат използвани, а според изследването законът трябва да гарантира правата на отбраняващия се. Познаването на основите на ситуационната готовност и бойното профилиране повишава общата култура на самозащита в обществото, а задълбоченото изучаване на шестте области дава на силовите служители ключово тактическо предимство.

1. Разпознаваем път на радикализация

Траекторията на извършителя следва четири стъпки:

1. Лична травма: разпадът на дългогодишна връзка.
2. Злоупотреба с вещества: системна употреба на канабис.
3. Прогресивна социална деградация и изолация.
4. Изнасяне на вътрешното напрежение навън чрез целенасочена агресия срещу жени.

Насочването към жените не произтича от организирана мизогинна идеология. Мизогинният елемент се появява след отказа им да приемат вниманието му; радикализацията е породена от патологични психични процеси, а не от външно влияние.

2. Предвидим петфазен модус операнди

Виктимизацията всеки път следва едни и същи пет фази и ескалира от романтично ухажване до заплахи със смърт и сексуален тормоз.

1. Подбор на целта. Инфлуенсъри от „класическия моделен тип“ с висока публичност, избирани предимно в Instagram, където отворените профили дават достъп до снимките им.
2. Първоначален контакт. Закачливи или романтични коментари под снимките им, последвани от лични съобщения или покани, които са отказани или игнорирани.
3. Атака след отказа. Агресивни коментари и реч на омразата, насочени към външния им вид, социалния статус и поведението им с мъже.
4. Ескалация. Сексуализирана манипулация на изображения, позиране с оръжия и явни заплахи със смърт. След всяко блокиране той създава нов профил — общо над 30 — чрез имейл доставчик, който не изисква втора верификация.
5. „Победа“ и пренасочване. Натиск, докато жертвата закрие профила си, което той представя като победа; след това преминава към следващата жена, често от същия кръг приятели или роднини.

Тъй като поведението запазва последователна логика и едни и същи критерии за подбор, то е предвидимо — и разследващите могат да използват това.

3. Всяка стратегия за реакция завършва с вреда

Жертвите първо го игнорират, а после го блокират. След това реакциите им попадат в три групи:

• Сътрудничество: опит да го спрат чрез нормален разговор. Обсесивното му поведение ескалира без задръжки.
• Пълно блокиране и нулева комуникация: това изглежда най-безопасният изход, докато той не се насочи към друга жертва.
• Ответна агресия: това води само до по-силна обвързаност и нежелано внимание.

Той отделя повече време на жертвите, които реагират, и това го държи ангажиран „като видеоигра с неизвестен изход“. Независимо от избраната стратегия, всички жертви понасят значителни психологически вреди, а страхът обхваща и семействата им.

4. Правна рамка, създадена за аналоговата епоха

В България няма официално приет правен термин или наказателна разпоредба за кибертормоза; определенията за тормоз все още следват старата правна рамка от съветската епоха, създадена преди дигиталната ера.

За да се докажат „заплахи за живота и здравето“ на жертвата, законът изисква „основателни обстоятелства за осъществяване на заплахата“, т.е. поне някакво пряко действие в реалния живот. Защитата използва именно тази празнота: извършителят никога не е срещал жертвите си. Много от тях не са подали сигнал, защото са смятали, че полицията не може да направи нищо.

5. Съдебна експертиза без откриване на лъжа

В рамките на една година две експертизи стигат до противоположни заключения: първо, че извършителят е наказателноотговорен, а след това — че не е, докато същите деяния продължават.

Клиничните протоколи за оценка предполагат пациенти без намерение да заблуждават. При многократните интервюта извършителят съзнателно дава неверни отговори за събитията и собствените си действия. Експертите, които оценяват извършители на престъпления, се нуждаят от инструментите на криминалната психология: откриване на лъжа, разпознаване на манипулация и анализ на поведенческата последователност.

6. Какво проработи

• OSINT и дигитално разузнаване за свързване на профилите и активността му, установяване на самоличността и откриване на местонахождението му; той е сменил над четири места в България и едно извън Европейския съюз.
• Документиране от жертвите на всяко ново действие чрез снимки на екрана и сигнали, след като повярват, че полицията може да действа.
• Използване на предвидимите му поведенчески модели за откриване на неизвестни жертви и предвиждане на бъдещи цели.

7. Изводи за практиката

Случаят налага:

• модернизиране на законодателството за дигиталната среда;
• специализирано обучение на съдебните експерти по динамиката на радикализацията;
• координирани механизми за подкрепа на жертвите;
• дигитализация на полицията.